Краят на една епоха
май 14, 2017
За чистенето и трупането на знания
август 10, 2017

Лично: Тай Чи, методи на обучение и други лични неща

Понякога забравям, че това е личен блог. Най-голямото предимство на един блог е, че основно се изразява лично, субективно мнение. А това пък на свой ред означава, че липсва оня задължаващ официален тон, който звучи все едно се говори от името на някаква последна инстанция. Смятам да променя тази ми самоналожена в последните години мини автоцензура и да си действам с цялата лекота, каквато би трябвало да се усеща в един блог. Какво да се прави, трябва време, за да се излекувам изцяло от „инструкторската болест“. И така, смело напред – към грешните мнения, субективните изказвания и свободата да споделям това, което смятам, че искам и си заслужава да кажа публично.

Минаха повече от две години, откакто поднових заниманията си по Тай Чи. Не съм писал нищо по въпроса тук, защото сметнах, че ми трябва време. А и междувременно тръгнаха едни процеси, които трябваше да се изчерпят, за да се върна към блогърстването като такова, а не като към правенето на сайт за даоска вътрешна алхимия, свързан с определена организация. Но да се върна към Тай Чи. За тези от вас, които само са чували или пък въобще не са запознати, това е китайско бойно изкуство, което е сравнително младо. Тръгва от майстор Чен Уантинг (1580–1660), който, оттегляйки се от активна военна служба, систематизира своя опит и наследеното познание от фамилия Чен (той е девето поколение в поредицата майстори от фамилия Чен). Съчетава фамилния стил с даоизъм, китайска медицина, дихателни практики (туй на) и други методи. Спирам с историята, тъй като не съм чак толкова навътре, а и не това ми е целта. Преди години, като ученик се занимавах с Ян стил на Тай Чи, преди две години потърсих различни школи, в които да го продължа. Пътят ми, обаче, ме отведе в школа, в която се практикува най-стария и изначален стил в Тай Чи – този на фамилия Чен. Само ще поясня, че фамилният Чен стил е бил преподавам само на избрани членове на рода, само на мъже, защото жените се омъжвали и излизали извън рода, като по този начин можели да отнесат тайните. Скъсването с тази традиция става с Ян Ченфу, който става първия ученик, който е извън фамилия Чен. От него тръгват и останалите фамилни стилове: Ян,  У, Ву, Сун. Както всичко в Китай, и тук има легенди и мистификации, които твърдят, че Тай Чи Чуан тръгва от митичния даоски монах Джaн Санфън. Разбира се, историческите документи говорят друго, но няма да навлизам в подробности…

Та интересно нещо е съдбата, търсих едно, а намерих друго, което се оказа точно за мен. За да опиша част от нещата, които научих покрай заниманията по Тай Чи, ще се върна на даоските практики и системата на майстор Мантак Чиа. Едно от нещата, които не ми харесват в системата е това, че се преподава прекалено теоретично. Семинарите и обученията са предимно изпълнени с приказки, таблици, слайдове… и пак приказки. Един от принципите, които Рентао Равазио ни преподаде е , че се учи невербално. За съжаление, дори и медитативните практики са изпълнени с приказки от страна на инструктора. Времето, което се отделя за практика на семинарите е едва около 20-30%, а останалите 70-80% главно се говори. Не е чудно, че семинарите, които на свой ред след това провеждахме, като инструктори от системата, бяха с фокус върху презентации, говорене, подобно на западния маниер на учене. За да не изглежда, че оплювам система, която съм напуснал, за да хваля сегашните ми занимания, ще кажа, че в своята дълбока същност, методите, преподавани от линията на майстор Чиа са безупречно даоски и работещи. Просто маниерът се е отклонил в основно сладки приказки, като за западняци, а не в практика! За да пасне на масовата публика. И в произвеждането на инструктори. Има повече инструктори на семинарите, отколкото редови практикуващи…

На майстор Чиа, както и на старши инструктор Рентао Равазио, ще съм вечно благодарен и задължен! В това няма никакво съмнение и няма как да се промени. Уважението към учителите е онова, върху което се крепи цялата традиция на преподаване.

Какво ми даде Тай Чи? На първо място, много по-малко обяснения! Семинарите и редовните седмични занимания съдържат точно обратната пропорция: 70-80% практика и 20-30% следващи обяснения. Всяко движение се отработва многократно, старателно и детайлно. На семинарите на майстор Уан Хайдзюн за пръв път видях Тай Чи в неговия боен аспект. Но не там е фокуса! Видях стройна и последователна система за обучение, която изисква много голяма отдаденост и време, за да даде резултати. Начинът на практикуване е точно този, който си представях, когато прохождах в Тай Чи и след това в даоската вътрешна алхимия – много и последователна практика, като майсторът добавя като обяснения само това, което ученикът е започнал вече да разбира чрез практиката си. Преподаването е чрез показване и подражание, учене без думи. Методът, който използват децата да учат. Обясненията са за това, да се включи и съзнанието в целия процес на учене, за да го ускори и превърне в това, което наричат Тай Чи: медитация в движение.

Свободата отново да бъда само и единствено ученик беше освобождаваща. За майстор Уан всички са ученици и поправя всеки, независимо дали е начинаещ, напреднал или инструктор. Всички сме ученици! А това отношение на скромност е характерно за цялата школа. Тук е мястото да благодаря на Владимир Андреев, Тай Чи инструкторът, под чието ръководство практикувам, за неуморното и щедро споделяне на неговия опит. Както и за търпението, с което поправя моите безкрайни грешки…

Вече две години съм с непрестанна мускулна треска на краката. Цялостното усещане от тренировките е за плавна и неусетна промяна в цялото тяло. Учи се бавно, Тай Чи е едно от най-трудните бойни изкуства, тъй като се базира на работата с Чи – вътрешната ни енергия. Ако тази работа липсва, то това е нещо друго, а не Тай Чи. Свързването на цялото тяло води до свободно протичане на енергията и множество здравословни ефекти. Мога да кажа, че това, което за индийската йога са асаните, за даоизма са вътрешните бойни изкуства. Разбира се, има и комплекси Ци Гун, които не изискват практикуването на бойни изкуства. Но, от моя личен опит, малко от тях имат тази мекота, усещане за преливане от едно движение в друго, каквато носи практикуване на Тай Чи.

Има много неща, които усещам, но не се наемам да формулирам, за да не стане прекалено философстване. В заключение ще кажа, че вътрешната алхимия и Тай Чи не се противопоставят, а напротив, допълват се идеално! Връщането към Тай Чи Чуан, Юмрукът на Великия предел, ми донесе дисциплина, постоянство и възможността да работя с учители на всекидневна база. Семинари 2 пъти в годината са хубаво нещо, но далеч не са достатъчни!

В момента нямам учител, с който да работя в даоската вътрешна алхимия. Но когато ученикът е готов, учителят ще се появи. Това е принцип, който съм виждал да се реализира нееднократно през годините. Имам достатъчно материал върху който да работя. Има и няколко отдадени практикуващи, с които да обменям опит. Остава търпеливо да практикувам и да чакам, с усмивка и отдаденост. Междувременно, Тай Чи е тук и аз съм щастлив. Надявам се да имам търпението и отдадеността да продължа с практикуването на този Път.

Share on Facebook0Share on Google+0Tweet about this on Twitter

Коментари

comments