Даоски тайни на любовта, част 1
февруари 16, 2017
Лично: Тай Чи, методи на обучение и други лични неща
юли 29, 2017

Краят на една епоха

През 2009 организирах първия семинар в живота ми. Бях писал, обсъждал и коментирал на дълго и широко даоските практики с мои онлайн познати и, понеже ми беше омръзнало да си чешем езиците, реших да се срещнем и да направим нещо наистина. Наех зала и ги поканих, без да искам нищо в замяна. Получи се добре, най-малкото се видяхме. От този период се познавам с човека, който стана причина да започна да преподавам в последствие – Лазар. През известно време Лазар ме подканяше да направим следващ семинар, а накрая се събрахме и започнахме да практикуваме 3-ма човека в една „зала“ от 6 кв. метра, като си деляхме наема. Аз показвах какво практикувам, те се опитваха да следват.

Разказвам това, защото в началото на всяко начинание има голяма доза ентусиазъм и романтика, малко знания и много неща за научаване. В последствие, малко по малко се присъединяваха различни хора, част от които се задържаха и с тях сме приятели и до ден днешен. Дълго време бяхме 2-3 човека. За тези години сменихме 5 зали, в които практикувахме. Успяхме да организираме няколко дао-уикенда, както и едно дао-море. Хората, които идваха ми бяха учители и всеки донасяше по нещо и вземаше колкото може и има нужда. В тоя процес на учене имаше и много грешки, за които също съм благодарен.

Миналата неделя беше последният семинар, който водя. А миналия месец приключих с редовните занимания. Един познат ме попита: „Защо толкова трагично?“. Не, не е трагично. Промяната винаги е за добро. Не се отказвам от практиката, напротив, една от причините, поради които спирам да преподавам е, че има практики, до които съм стигнал и смятам, че имам нужда от допълнително време, за да навляза в дълбочина. Освен това смятам, че запалих по даоските практики няколко човека, които ще продължат по своя Път.

За времето, в което бях в т.нар. „духовни среди“ научих един много ценен урок, свързан с това, което наричам „инструкторска болест“. Ще го илюстрирам с една случка. Миналата година бях на един семинар и докато се запознавахме помежду си се оказа, че всеки е някакъв инструктор. Един приятел отбеляза, че има повече инструктори, отколкото ученици. За себе си смятам за много полезно да спра да бъда инструктор и отново да съм само и единствено ученик. Да си инструктор не е роля, не е призвание, дори не е професия, ако ме питате. Това е временно състояние с два възможни изхода: първият е да се приеме като състояние, при което споделяш знание и се развиваш, а вторият е да си повярваш, да станеш прекалено ‘духовен’, дори някои започват да гледат на себе си като на „учители“ и спират да се развиват и учат. Какъв е най-простият и показателен тест: не могат да бъдат отново ученици, да отидат при някого и да следват чужди наставления. Все знаят и могат повече, знаят и могат всичко. 🙁

Всъщност, съвсем не критикувам състоянието наречено „инструктор“. Вероятно е в някакъв момент да се върна към него. Напротив, именно съблазните и трудностите, които то носи го прави толкова полезно. Съветвал съм хора, които са изкарали курс за инструктори, да започнат да преподават колкото се може по-скоро. Уроците са безценни и могат да се научат само в досег с хора! Също е полезно участието в някаква формална организация, уроците които човек получава могат да се научат само в такава среда.

А сега накъде? Това, което съм обещал на хората, които посещаваха заниманията с години, е да се виждаме неформално от време на време и да практикуваме в гората. Не замествам една форма на инструкторстване с друга, идеята е по-скоро да се събираме всякакви хора и да обменяме опит. Именно обмяната на личен опит и създаването на общност от хора, които споделят близки по своето естество практиките ми е била главната цел през тия години. Та в тая връзка, тия активни мероприятия ще са отворени за всеки, който има желание да ги пости. Отделно от това, продължавам с моите занимания по Тай Чи, които ми носят толкова много радост, както нови опит и знания. Отново съм ученик, а от това няма нищо по-хубаво! Ще пиша от време на време и в този блог, когато има какво да споделя. Краят на тази епоха е началото на следваща, период, в който да продължа напред, да презаредя, да направя оценка на всички грешки, които направих и на всички хубави неща, които въпреки всичко се появиха. Със сигурност ще запазя контактите с хората, които ми дадоха толкова много и така щедро и добронамерено бяха мои учители. Благодаря ви!

 

Share on Facebook0Share on Google+0Tweet about this on Twitter

Коментари

comments